Карате До означава “път на празната ръка”, така че наличието на оръжия в карате би могло да се приеме като противоречие с правилата му. В бойните изкуства оръжията не са задължителни, но употребата им придава сила, повишава координацията и прави боеца по-добър, когато е без оръжие.
Според карате и кобудо експертът Тадаши Ямашита “Окинавското карате и оръжията са като брат и сестра. Те взаимно се допълват”.
Точната история на нунчакуто не е известна. Съществуват различни вероятни теории за появата му. Според една от тях то е приспособено от инструмент за счукване на семена. Според друга първообраз му е оръжие на нощните селски стражи, представляващо две дървени блокчета, свързани с въженце. Стражите удряли дръвцата едно в друго, за да привлекат вниманието и да сигнализират за пожар или друга опасност. Най-вероятно нунчакуто е произлязло от някакъв фермерски инструмент. Най-разпространена теория е, че произхожда от пръчки за вършеене на ориз. Много вероятно е и да е произлязло от окинавски конски мундщук, който представлявал две дървени парчета, съединени с въже.
През 13-ти или 14-ти век емигрантска вълна от китайци заляла Окинава и се заселили в град Кумемура. Владеели различни бойни изкуства, едно от които било с използване на оръжие. Наричали оръжието “шуанг чин кун” (shuang chin kun) и “шуанг тсе” (shuang tse). Японците много се заинтересували от това бойно изкуство. Много от тях се отправили към Кумемура да изучават обаятелното изкуство на самозащита. Усвоените техники по-късно били видоизменени според японското им тълкуване. Било сменено и името на оръжието – започнали да го наричат “Нунчаку”. Променили също така и формата му. Китайският вариант представлявал две обли пръчки, свързани с верига. Японците предпочели две осмоъгълни пръчки, съединени с връв. Различният вид предполагал различни техники.
Като реално оръжие нунчакуто далеч не е изпълнявало ефектни трикове като завъртане под краката или около врата, докато врагът се е опитвал да те убие. Ефективността му е била в блоковете и мигновените точни удари. При удар дървото отскача и се налага да бъде овладяно бързо. Умението в боравене с нунчаку било усъвършенствано чрез играенето на ката, която развивала мощни и прецизни удари, които техники допълвали стила на “празната ръка”.
Нунчакуто е обвито в загадъчна история. Вярвало се е, че пръчките имат личностно излъчване. Според традицията на Ориента, ако се тренира достатъчно дълго и усилено, използваното нунчаку ще възприеме от духа и характера на трениращия. Приемало се е, че твоето нунчаку е част от теб. Изисквали са се безбройни часове на упражняване и усъвършенстване, за да се достигне този момент.
Нунчакуто представлява две парчета дърво, метал или друг материал – заместител, свързани с връв или верига. Много е подходящо за изграждане на тайминг и координация, както и за развиване на линията на движение, изисквана за тренировки с катана. Може да развие ужасяваща бързина на удара, а също така е и много ценно при париране на удари.
В различните стилове по света могат да бъдат открити различни варианти на нунчаку. Традиционните Източни стилове са възприели ефективните техники от Окинава. Повечето модерни стилове са включили нунчакуто заради популярността и признанието му като оръжие в бойните изкуства.
В зависимост от произхода му, нунчакуто може да се различава леко. В наши дни най-често тренировките се започват с оръжие, чиито пръчки са покрити с дунапрен. Някои традиционни школи държат пръчките да са от дърво и то – точно определен вид дърво. Материалът оказва влияние върху теглото и върху начина на трениране. Колкото е по-малко и леко нунчакуто, толкова по-мощно е. “Въжето” също може да варира от дебело тъкано въже през синтетично до верига. Дължината на пръчките и разстоянието между тях се определят както в зависимост от стила, така и от индивидуалната употреба на оръжието.
Китайското нунчаку е обло, цилиндрично, докато оригиналното японско е осмоъгълно и свързано с конска грива.
Размерите на нунчакуто го правят много лесно за криене, особено в традиционните облекла на Изтока. Въпреки това то не се радва на голяма известност в Окинава. Това най-вероятно се дължи на минималната му ефективност срещу меч, тояга или пика, при които тонфа или кама предлагат по-добри шансове за успех над опонента. Нунчакуто е незаменимо в улични боеве и схватки в близка дистанция. Този, който добре го владе, без проблеми може да се защити срещу няколко нападателя – невъоръжени или въоръжени с ножове.
Днес мечовете и копията не се срещат често, така че нунчакуто се превръща в едно от най-популярните оръжия.
Традиционното нунчаку обикновено се изучава в традиционните окинавски или японски школи, понякога като отделна дисциплина, но най-често като част от кобудо. Започва се с изучаване на основните техники (кихон). След тях се преминава към кати. По това време учениците развиват сила на удара и правилни движения. Когато ученикът покаже добро познание на катите (а това може да отнеме години), може да започне да упражнява рензокубункай – заучена комбинация от блокове и атаки, извадена от катата, но изпълнявана с партньор, който атакува с оръжие, обикновено бо. Следващата стъпка за напреднали ученици е кумите – спаринг срещу въоръжен противник. Оръжието може да е различно, но обикновено е бо. Упражненията в кумите са разрешени само за тези ученици, които много добре владеят оръжията си, тъй като грешка от дори сантиметър може да се окаже смъртоносна. В някои школи се учат и как да хвърлят нунчаку.
В традиционното нунчаку обучение се набляга на работа с крака, тай-сабаки и блокове. При насочен към главата удар умението за въртене на нунчаку не върши работа – той трябва да бъде блокиран или избегнат. Традиционните техники за нунчаку са много ефективни. Създадени за битка и тренирани в реални ситуации, тези техники позволяват на боеца да устои на въоръжен с тояга или нож нападател.
Недостатък на това обучение е това, че в някои школи традицията се възприема като религия и всеки опит да се промени или добави нещо се приема като ерес. Друг слаб момент е периодът на обучение – отнеме много време и усилия, докато се овладеят техниките. През тези месеци или години ученикът е относително беззащитен, което не го прави добър вариант за тези, които искат сравнително бързо да усвоят самозащита.
Освен в традиционните, нунчаку се преподава и в много модерни школи по бойни изкуства – от филипинските бойни изкуства до “американските нинджи”. Някои стари школи приспособяват нунчакуто към собствения си стил като филипинските и някои стилове на джу джуцу. Много от новите, развили се 70 – 90-те години на миналия век, включват нунчакуто като едно от базовите им оръжия. Това, което обединява всички тези школи е, че използват по-малко традиционните кобудо техники и методи на обучение и приспособяват собствените техники за работа с нунчаку.
Не може да се посочи обща характеристика на техниките и тренировъчните методи, тъй като те варират в различните школи. Някои са ориентирани към ката като кобудо, други изобщо не използват ката. Някои са спортно ориентирани и подготвят учениците за състезания. Други са насочени към улична самоотбрана. Някои школи използват предимно ударни техники и обучават на камшични удари от далечна дистанция. Други преподават борба – хвърляне, душене, болезнени захвати и ключове на стави и т.н. не е възможно да се оценят преподаваните техники в една или друга школа, без да се оцени самата школа.
В САЩ в началото на 80-те сержант Кевин Оркът, носител на черен колан в джукадо, създава системата OPN (Orcutt Police Nunchaku), предназначена за работа в полицията. Вместо обичайната полицейска палка се използват специално изработено пластично нунчако за първоначален контрол в ситуации, когато употребата на огнестрелно оръжие е неоснователна. Предимствата на пластичното нунчаку са малкият му размер – 12 инча (приблизително 30 см), което го прави лесно за криене и удобно за носене, лесно е за употреба и позволява прилагането на множество несмъртоносни, но ефективни техники.
И преди е имало опити за употреба на нунчаку в работата на полицията, но OPN е първата система, основана на контрол, а не на ударни техники. Според думите на създателя си, над 200 законоизпълнителни агенции в САЩ използват тази система.
Системата OPN се състои в изучаване на ограничен брой прости техники, което отнема кратко време. Нунчакуто се използва основно за контрол по време на арест или самозащита срещу невъоръжен нападател, като се прилагат различни техники: болезнени захвати или ключове на стави, поваляне, техники за слагане на белезници, блокове срещу удари с ръце и крака, както и някои удари. Всяка ситуация, която допуска удари с нунчаку, вероятно би допуснала и употреба на огнестрелно оръжие. От гледна точка на бойните изкуства, тези няколко часа на обучение (инструкторите обикновено минават курс от 32 часа, след което водят курс от 16 часа) са твърде оскъдно начало, но от полицейска гледна точка 16 часа тренировки са достатъчни. Трудно е да се сравни системата OPN с другите системи за обучение с нунчаку поради специфичния статус на OPN, но фактът, че тя се използва в реални боеве повече от 15 години, ясно показва ефективността u.
Друг вид полицейско нунчаку е измислено от Брус Хюит. Нарича се TR-22 (Tactical Restraint Baton – тактическа възспираща полицейска палка). TR-22 наподобява леко OPN, но има два подобрени модела. TR-22 O.C. съдържа метална капсула с лютив спрей във дръжката на нунчакуто, а TR-22 N.S. е неудрящо нунчаку (което също може да се съчетае с капсула със спрей). Това е уникално решение за онези територии, където ударните оръжия са незаконни. Този инструмент използва спираш ремък и понеже не може да бъде използвано за удари, TR-22 N.S. не попада под забрана, а в същото време запазва способността си за налагане на контрол. Допълнителен плюс на неудрящото нунчаку е това, че ако противникът успее да го измъкне, няма да знае как да го използва срещу полицая.
В началото на 90-те в Холандия се създава нов спорт – нунчаку-до. Както повечето други бойни изкуства, превърнати в спорт (бокс, фехтовка, хвърляне на копие и др.) това изкуство също губи повечето от “бойната” си страна. Спортът включва три дисциплини – ката, кумите и свободен стил. В повечето школи се включва и самозащита или нунчаку-джуцу.
Катата представлява предварително определени комбинации от техники, които трябва да бъдат изпълнени колкото се може по-гладко и перфектно. През този период специално създадени кати помагат на учениците да овладеят всички необходими за конкретното ниво техники. Жури оценява стойките, бойния дух, изпълнението, техническите качества и др. Изисква се отлична координация.
Кумите е единичен бой. Дисциплината най-добре може да бъде отъждествена с комбиниране на карате и фехтовката. Участниците се разделят в категории по височина, тъй като силата и теглото в случай не оказват значение. Двамата бойци, въоръжени с безопасни дунапренени нунчаки и защитени с каски, се опитват да достигнат резултат от 6 точки от удари с нунчакуто. Точки могат да се отбелязват само след блокиране на противникова атака или след поне две направени техники (нунчакуто се сменя от едната ръка в другата вда пъти). Един успешен удар в противника носи една точка. Сложните и ефективни удари (примерно удар в главата) носят две точки. Не са разрешени удари под коленете, в слабините, по гърба и по врата и гърлото. Не са разрешени още удари с юмруци и с крака, борене, хващане на двете дръжки на нунчакуто в една ръка и удряне по противника с двете ръце. Всички тези ограничения много отдалечават спорта от ефективните бойни изкуства.
Свободната програма е подготвено на музика изпълнение, на което състезателите са свободни да използват всякакви техники с едно или две нунчаки. Тази дисциплина се приближава до художествената гимнастика и жонглирането. Това са виртуозни представления и невероятни движения, които може да се много непрактични, но изглеждат добре. Оценяваните параметри в тази дисциплина са оригиналност, стил, техника, бързина, разнообразие, темпо, контрол, шоуелементи и др. Творчеството играе голяма роля, тъй като участникът може да измисля собствени упражнения.
“Най-бойната” част в нунчаку-до е самозащитата или нунчаку-джуцу. Освен да удрят с нунчакуто, учениците се учат да се защитават контролирано срещу различни видове атаки – с оръжие и без, използвайки блокове, ключове, поваляне и обезоръжаване. В тази дисциплина няма състезания, но нунчаку-джуцу техниките са част от изпитната програма за първи дан и нагоре.
Степените в нунчаку са разделени на кюта и данове. 5-то кю – жълт цвят, 4-то – оранжев, 3-то – зелен, 2-ро – син, 1-во – кафяв. Черен е от 1-ви дан, като най-висок е 7-ми.
За разлика от повечето бойни изкуства, при нунчакуто за различните степени не се дава колан, а нашивка, която се прикрепя към колана. Начинаещите започват с празен колан, който се отъждествява с белия.
Изпитите за степени до кафяв колан се взимат в школата. Тъй като черен колан означава, че притежателят му е майстор на спорта, изпитът за него се полага пред специална комисия. Ако е успешно преминат, на издържалия го се дава черен колан с една жълта нашивка. За втори дан – втора, за трети – трета и т.н.

превел и съставил: Емилия Павлова